„Трябва да бъдем съпричастни към чуждата болка, защото най-неочаквано може да чуем от лекарите диагноза, която категорично да промени собствения ни живот или дори да го отнеме“. Така започва разговора Ирен Дикова, на която преди три години успешно е трансплантиран бял дроб.

През 2009-та година Ирен сбъдва една от най-големите си мечти – приета е да следва интериорен дизайн в Милано. Реалността надминава очакванията ѝ – Италия е прекрасна – храната наистина е най-вкусната на света, хората са възпитани и усмихнати, състудентите ѝ са забавни и интересни, преподавателите са професионалисти.

И така, докато не настъпва денят на обратното броене: италианските лекари диагностицират Ирен с муковисцидоза, отключена в следствие на прекарана пневмония. Започват прегледи на всеки три месеца. Веднъж годишно Ирен трябва да постъпи в болница за провеждане на поддържаща терапия. Болестта протича сравнително леко и Ирен не нарушава ежедневния си ритъм на живот – учи, излиза, дори спортува. Завършва образованието си с отличен и се връща в България, където стартира собствен бизнес.

В следващите две години състоянието на Ирен се влошава прогресивно. Насочват я за преглед в Университетската болница във Виена (АКХ). Лекарите там са категорични, че единственото възможно решение е белодробна трансплантация. Ирен се премества във Виена. Назначена е кислородна терапия. Въпреки целия ужас Ирен не се отказва от хобитата си.

„Винаги пътувах с допълнителен куфар – специално за медицински апарати и лекарства. Белият ми дроб функционираше на по-малко от 30 процента от капацитета си, но не си позволих да се предам. Опитвах да живея както преди – дори карах ски с апарата за кислород“.

Годината е 2016-та, Ирен пътува със своя баща от София за Виена. Състоянието ѝ рязко се влошава. Пристигайки във Виена, веднага звънят на спешна помощ. Качването в линейката е последното, което Ирен си спомня от този ден. След 48 часа се събужда с трансплантиран бял дроб. Възстановява се бързо. Седмица след операцията вече е на крака, а месец по-късно прави и дълги разходки. Осъзнава, че живее втори живот благодарение на трансплантацията. Никога няма да забрави надпис, видян в интензивно отделение – „Бог се интересува от нашите души, не от органите ни“.

„Нищо материално не може да вземем, когато си тръгваме от този свят. Това се отнася и за органите ни. Защо тогава да не бъдем живот за някой друг? Никой не очаква, че съдбата ще му поднесе изпитание, с което не може да се справи сам. Но се случва. Нека говорим за донорството с близките си, с приятелите си. Не е страшно. Страшно е, ако чакаш и броиш минутите живот, които ти остават, а спасението зависи от някой друг. Изключително важна крачка е донорската карта. Вземете я. Покажете я на близките си, на приятелите си. Нека говорим за нея. Това е разговор за живота“.

Днес Ирен е на 29 години. Обича живота повече от всякога. Влага сърце във всичко, с което се занимава, защото дългите дни в болничното легло са я научили, че трябва да се живее с любов. Участва в десетки събития за популяризиране на донорството, включително е и европейски шампион за 2018-та година по тенис на корт от игрите за трансплантирани с бял дроб и сърце.

2019 г.